адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив


“Преди години подписах едни документи в банка. На тях пишеше, че съм съдлъжник. Не разбрах тази дума и се оказа, че съм станала поръчител. Сега банката иска пари от мен , а аз търся адвокат…’‘

Поръчителството е договор. Той се сключва между поръчителя и кредитора на длъжника. С договор за поръчителство поръчителят се задължава да отговаря за задължението на длъжника. Задължението най-често е паричен заем или кредит от банка. Поръчителството е вторичен договор. Той съществува само, за да обезпечи главното задължение. Прекрати ли се главния дълг, се прекратява и поръчителството.

Поръчител може да бъде всяко дееспособно лице (навършило 18 години). Непълнолетните (14-18 години) не могат да поръчителстват, дори със съгласие на родителите си. За да е валидно поръчителството договорът трябва да бъде в писмена форма, без нотариална заверка. Няма пречка обаче, ако страните желаят, да се завери от нотариус.

Кредитор е този който има да получава от длъжника. Най-често дългът на длъжника е паричен. Кредитор може да бъде всеки. Най-често обаче, кредитори са банки и кредитни институции. Договорът за поръчителство обслужва кредитора. Той е създаден в негова полза. Със сключването му кредиторът получава още един длъжник. Затова поръчителството е една гаранция за кредитора, че ще получи това, което му се дължи.

Поръчителят и длъжникът са солидарно задължени за дълга на длъжника. Поръчителят е втори длъжник (съдлъжник). Той се задължава да плати дълга на длъжника ако длъжникът не плаща. В случай, че поръчителят започне да плаща или плати в цялост, то той има право да иска платено от главния длъжник. Въпросът доколко длъжникът ще има възможност да плати на поръчителя е друг. Най-често, след като е спрял да плаща на кредитора, няма да може да плати и на поръчителя.

Поръчителят може да се задължи да отговаря не за целия дълг на длъжника, а за част от него. Така ако длъжникът получи заем за 1000 лева, в договора за поръчителство може да бъде записано, че поръчителят ще отговаря за 500 лева. Обратната хипотеза обаче, не е възможна. Поръчителят не може да поеме отговорност за по-голяма сума от размера на действителния дълг.

Не може да се поръчителства за повече от размера на дълга на длъжника, но пък може да плати повече от действителния дълг. Това е така, защото отговорността на поръчителя е и за разходите на кредитора по събиране на дълга си. Разходи за съдебни изпълнители, адвокати и други. Поръчителят може да не е само един. Няма пречка няколко лица да станат поръчители за едно задължение. В този случай всички са солидарно отговорни. Ако един поръчител изпълни задължението на длъжника, той става негов кредитор и кредитор на останалите поръчители, ако има такива.

Ако поръчителят изпълни задължението на длъжника, той е длъжен да го уведоми за това. Същото важи и за длъжника. Той също трябва да уведоми поръчителя за изпълнението. В случай, че поръчителят плати дълга на длъжника, но не го уведоми за това и длъжникът също плати, то поръчителят не може да иска платеното от длъжника. Длъжникът не е виновен, че е платил, без да знае, че не трябва да плаща. В този случай поръчителят може да си иска платеното от кредитора – този на който е платено два пъти.

Поръчителството е договор доста “опасен“ за поръчителя. Сключването му предполага сериозно обмисляне на финансовите възможности на длъжника и конкретните клаузи на самия договор за поръчителство. И без това, най-често, самият договор е изготвен от адвокати на кредитора. Това означава, че не е изготвен в интерес за поръчителя. Затова е важно, преди да бъде подписан от длъжника, да бъде прегледан от негов адвокат. Това е така, защото последиците за поръчителя могат да бъдат още по-тежки. Той може да бъде обречен да плаща с години само поради едно необмислено и несъгласувано свое действие и подпис положен под крайно неизгоден договор за поръчителство.
Изчерпателно и ясно. Браво,колега Кавалджиев!
адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив


Представителство има, когато от името и за сметка на едно лице действа друг. От името на едно лице, защото представителят действа вместо представлявания. За сметка на едно лице, защото резултатът от действията на представителя настъпва за представлявания.

Така представителят се явява овластено от представлявания лице да извърши определени действия в негов интерес.

Упълномощаване е самото овластяване, сделката, с която представителят придобива власт да представлява друг. Упълномощаването се извършва едностранно от  представлявания, който е упълномощител, а представителят – упълномощен.

Пълномощно е самият документ, който обективира властта на представителя. Този документ се подписва от представлявания и се предава на представителя. В ред случаи пълномощното трябва да бъде нотариално заверенo. В други случаи е достатъчно обикновено писмено пълномощно без нотариална заверка. Пълномощното може да бъде и устно.

До представителство може да се стигне по различни причини: невъзможност, незнание, некомпетентност на представлявания, или просто негово нежелание да се представлява сам. Така това лице (представляваният) упълномощава друго лице, на което има доверие (представител), да извърши определените от него действия, за които му дава пълномощно. Упълномощаването обаче, не задължава представителя да извърши представителните действия, а само му дава право за това. Представителят може да бъде задължен да представлява друго лице с отделен договор – договор за поръчка,  комисионен договор или трудов договор.
   
Форма на упълномощаване. Формата може да бъде устна, писмена или писмена с нотариална заверка на подписа. Каква форма на упълномощаване ще бъде необходима зависи от конкретното действие, което ще бъде извършвано от представителя. Тоест, формата на пълномощното трябва да е същата като тази, която изисква  действието, за което се дава пълномощно.

Например: ако някой иска да упълномощи друг да му закупи автомобил, то пълномощното за това трябва да е нотариално заверено. Това е така, защото за валидността на договора за покупко-продажба на автомобил се изисква нотариална заверка на подписите.

На практика обаче, устното и обикновеното писмено пълномощно рядко  се прилагат. За почти всички действия, осъществявани от представител, институциите – НАП, НОИ, общини, банки и други, изискват пълномощно с нотариална заверка на подписа.

Не така стоят нещата, ако упълномощеният е адвокат.  Адвокатското пълномощно, за представителство пред общини, институции, съд, съдебни изпълнители не е необходимо да е нотариално заверено. Адвокатът може да извършва широк кръг от действия с обикновено писмено пълномощно. Не така е когато представителството е за действия пред банка и включва изискване на информация, движение, състояние на сметка, теглене и прехвърляне на суми. За такива действия отново е нужно нотариално заверено пълномощно. Или ако адвокат трябва да закупи недвижим имот за лицето, което представлява.

В някои случаи представляваният  може да желае да упълномощи друг с широк кръг от права. Тоест желае да бъде представляван пред неограничен брой субекти – мобилни оператори ВиК, НАП, общини и други. Пълномощно за такъв вид действия се нарича Генерално пълномощно.

Представителството намира широко практическо приложение в гражданското право и в търговското право, и бива два вида: по желание на представлявания и по силата на закона. Представителството по желание на представлявания се нарича  договорно или доброволно представителство, а това, което е по силата на закона е законно (задължително) представителство.

Законно представлявани са недееспособните - малолетните, напълно запретените лица и юридическите лица. Законни представители са родители, настойници и управителните органи на юридическите лица. Без своите законни представители тези лица не могат да изразяват  своята воля и да участват в обществените отношения. Непълнолетните (от 14 до 18 г.) и ограничено запретените лица извършват сами правни действия, но със съгласието на своите родители или попечители.

За изготвяне на пълномощно не са необходими правни познания.  Но в доста случаи би било полезно пълномощното да бъде изготвено, или поне прегледано, от юридически грамотно лице.

ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО В ТЪРГОВСКОТО ПРАВО

Търговското представителство има огромно значение за търговеца. Без него търговецът не би могъл да осъществява дейността си. То се изразява в извършване на  относително постоянни и трайни действия срещу възнаграждение. Последиците от действията на представителите  настъпват за търговеца. В търговското право също се срещат и двата вида представителство – договорно и законно.

Договорно представителство.
При него представителната власт, нейният обем и вид, както при гражданското право, се определят от пълномощното. С него търговецът упълномощава своя представител. Такъв упълномощен представител може да бъде адвокат на дружеството.

Интересно е какво става ако представителят сключи сделка без да има представителна власт или извън пределите на своята представителна власт. В търговското право, за разлика от гражданското, сделката ще породи действие ако представляваният (търговецът) не й се противопостави веднага след като узнае за нея.

Законово представителство.
При законовото (органно) представителство не е необходимо да има упълномощаване на представителя от търговеца. Представителната власт произтича по силата на закона. Законови представители на търговските дружества са техните управителни органи – физически лица. Тези представителни органи на ЮЛ не само го представляват дружеството, а и го ръководят. Представителната власт на органните представители произтича направо от закона и не е необходима упълномощителна сделка. Търговските представите ли са: прокурист,  търговски пълномощник,  търговски помощник, търговски представител, търговски посредник. Тези лица се вписват в търговския регистър.
   
Прокурист. Прокурист може да бъде само физическо лице. Прокурист е  това, ФЛ, което управлява предприятието и може да извършва всички действия и сделки, които са свързани с упражняване на търговското занятие. За тях той представлява търговеца. Обемът на предоставената на прокуриста представителна власт е широкообхватна и включва дори правото да представлява търговеца пред съд и/или да упълномощава избран от него адвокат. Затова и другото име на прокуриста е Търговски управител. Представителната власт на прокуриста обаче не е безгранична. Чл. 22 от ТЗ, ограничава свободата на прокуриста с оглед определена категория сделки. Прокуристът няма право да отчуждава и да обременява с тежести недвижими имоти, освен ако не е специално упълномощен за това от търговеца.

Упълномощаването на прокуриста следва да писмено с нотариална заверка на подписите и да бъде вписано в Търговския регистър.

Търговски пълномощник. Търговският пълномощник е лице (ФЛ или ЮЛ), което е упълномощено от търговец да извършва посочените в пълномощното действия срещу възнаграждение. Тоест неговата представителна власт произтича от волята на търговеца, който представлява. Тази власт е изразена в самото пълномощно. Пълномощното трябва да е нотариално заверено, като не е необходимо да е вписано в търговския регистър.

Търговски представител. Търговският представител е лице, което сътрудничи на търговеца при извършване на търговската му дейност. Търговският представител не се намира в трудови отношения с търговеца – тоест не работи на трудов договор, но отношенията между тях се уреждат с граждански договор в писмена форма. Представителната власт на търговския представител произтича именно от този договор, съгласно, който се задължава да извършва правни действия за сметка на търговеца. Търговски представител е дистрибутора, който е самостоятелен търговец, продаващ на собствен риск и за собствена сметка определен вид стока. Дистрибуторът не получава комисионно възнаграждение. Той получава разликата между цената на дребно и цената на едро. Той може да е както физическо така и юридическо лице.

Отношенията с търговеца най-често се уреждат с договор в писмена форма.

Търговски посредник. Специфичното за търговския посредник е че той е търговски представител който представлява и двете страни. Той е самостоятелен търговец, който по занятие посредничи за сключване на сделки. Може да се каже че той подготвя сключването на търговските сделки като поставя в контакт 2-те страни, тоест той е тяхната връзка. Посредникът не е страна по сделката, която предстои да бъде сключена. Задълженията му се изчерпват до свързването на страните, съпътствано от необходимите за това действия – информационна, рекламна и маркетингова и др. дейности.

Договорът за посредничество е граждански – договор за поръчка и няма изискване за форма. Това означава, че може да бъде сключен и устно.

Търговски помощник. Той е лице с ограничен кръг от права и задължения. Действията му се състоят да съдейства фактически на търговеца – служител на търговеца. Той не оказва правно съдействие, освен ако работи на общодостъпно място извършва сделките, който характерни за съответната дейност.

Отношенията с търговеца най-често се уреждат с трудов договор, но няма пречка отношенията с помощниците да се уредят с граждански договор.

От казаното за представителството на юридическите лица следва, че управителят може да упълномощи лице, което да сключва договори за сметка на управляваното от него дружество с клиенти, доставчици. Упълномощаването може да стане и със заповед на управителя.

Интересни въпроси са дали управителят на дружеството може да упълномощи трети лица да сключват трудови договори от името на дружеството със работници и служители. Известно е, че Трудовият договор се сключва между работника или служителя и работодателя преди постъпването на работа. Тези лица са и страните по него. Самият трудов договор обаче може да бъде сключен от представител на работодателя, който ръководи съответното предприятие (фирма). Управител, директор, прокурист. Страна по договора обаче ще бъде работодателят.

В тази връзка се поставя и въпроса: Допустимо ли е чрез упълномощаване да се делегира работодателска правоспособност за прекратяване на трудово правоотношение? Този въпрос беше разрешаван различно в практиката на съдилищата, което доведе до постановяване на Тълкувателно решение на ВКС.

Според това Тълкувателно решение работодателят може, по една или друга причина, да не е в състояние да изяви лично волята, която е формирал като страна по трудовото правоотношение с работника. В тeзи случаи законът не забранява той да действа чрез доброволен представител, т.е. лице, което е упълномощено да изяви воля от чуждо име и с последици за представлявания. Поради, което е допустимо  делегиране на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение.
адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив


''През 2009 г. Иван Г. ми продаде трактора си. Платих му, като той се подписа, че е получил парите. Аз го ремонтирах, боядисах и обработвам нивите с него. Сега Иван Г. си иска обратно трактора, защото не бил прехвърлен законно при нотариус и си бил негов.''

Всеки може да придобива вещи. Вещите са движими – автомобили, телефони, дрехи и недвижими, имоти – земи, къщи апартаменти. Изброяването не е изчерпателно. Съгласно Закона за собствеността: ''Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона''. Това са покупко-продажба, дарение, замяна, чрез наследяване, преработване, приращение, присъединяване, давност. По - надолу ще се спрем само на давността като придобивен способ – т.е. върху придобивната давност и разликата й с погасителната давност.

I. ПРИДОБИВНА ДАВНОСТ

За да се придобие една вещ по давност е необходимо да се упражнява владение върху нея, като владението е за определен период, както и последващо позоваване на изтеклата давност – волеизявление на владелеца, че е станал собственик. Тоест придобивната давност предполага наличието на чужда вещ и няколко елемента: 1 - владение, 2 – срок, 3 - позоваване на давността.

Наличие на чужда вещ
За да се придобие по давност една вещ тя трябва да е чужда. Вещта е чужда защото, въпреки, че се намира у владелеца, като той я държи и си служи с нея, тази вещ e собственост на друг, изгубена е или изоставена. Установяването на власт върху вещта може да стане със знанието на собственика на вещта или без неговото знание. Но за владението е задължително съзнанието на владелеца, че е станал собственик или съзнанието, че ще стане собственик след време. Владелецът може да е получил вещта чрез сделка, която е опорочена и/или от несобственик на вещта, да я е намерил или да е завладял изоставен имот. Власт върху вещ може да се установи и ако тя е открадната, но в този случай тя не може да се придобие по давност.

1. Владение
Владението е упражняване на фактическа власт върху една вещ – държане, използване, ремонтиране, отдаване на други лица да си служат с нея. Съществен елемент на владението е и съзнанието на владелеца, като част от неговия психичен свят – мисли, преживявания, възприятия. Съзнанието е убеждението на владелеца, че е станал собственик на владяната вещ или намерението му да стане неин собственик.
Чл. 68 от Закона за собствеността определя владението така: ''Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя.''

Нямащият съзнанието, че владее вещта за себе си не е владелец – той е държател. Държателят има съзнанието, че вещта, която владее е чужда. Той всъщност не я владее, а държи – затова се нарича държател. Държател е наемателят – той има съзнание, че вещта е на наемодателя и няма да стане собственик, колкото и дълго да държи вещта и да си служи с нея. Наемателят, като държател, би станал владелец, ако наемодателят му прехвърли имота чрез порочна сделка и наемателят започне да го ползва като свой собствен – прави ремонти, със съзнание, че ремонтира своя имот, кара се със съседите, със съзнание, че защитава своя имот, плаща данъци, със съзнание, че плаща своите данъци и др.

Владението бива два вида: добросъвестно и недобросъвестно. Какъв вид е владението е от значение за срока за придобиване на вещта.

Добросъвестно: Определение за добросъвестен владелец дава чл. 70 от Закона за собствеността: ''Владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена."

Според въпроса в началото на настоящата статия:
Иван Г. продава трактор на Петър с договор незаверен от нотариус, т.е. сделката е порочна. Петър не знае, че за да е валидна сделка за прехвърляне на собственост върху трактор е необходима нотариална заверка на подписите.

В случая Петър е добросъвестен владелец, защото не знае за порока на сделката и е сигурен, че Иван Г. е собственик на трактора. Поради това започва да го третира като свой собствен и да си работи с него.

Пример 2:
Иван Г. и Петър сключват предварителен договор за продажба на имот. Имотът е предаден на купувача - Петър и той заживява там. Страните не отиват при Нотариус за изповядване на сделката т.е. няма нотариален акт.

Петър е добросъвестен. Започнал е да владее имота със съзнание, че е негов. Но с предварителния договор се създават само облигационни отношения – няма прехвърляне на собственост. Купувачът по такъв договор не става собственик – той установява фактическа власт върху вещта, т.е. той става владелец. Собственик е продавачът, защото няма нотариален акт.

Според съдилищата добросъвестността се изразява в увереността на приобретателя (получаващия вещта), че лицето, което прехвърля имота е собственик на същия и че предписаната от закона форма за прехвърлянето не е опорочена. В такъв случай купувачът (приобретателят) се третира като добросъвестен владелец. Върховните съдии определят, че правно основание за добросъвестно владение могат да бъдат всички прехвърлителни двустранни или едностранни сделки - продажба, замяна, дарение, завет. Законът в чл. 70, ал. 2 ЗС въвежда презумпцията (предположението) за добросъвестността до доказване на противното. Доказването на противното – знанието на владелеца, е в тежест на страната, която иска да отхвърли последиците на добросъвестното владение – една от които е кратък, петгодишен срок за придобиване на имота.

Недобросъвестно: За него няма определение в закона, но то е обратно на добросъвестното: ''Владелецът е недобросъвестен, когато не владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, КАТО ЗНАЕ, че праводателят му не е собственик или като знае, че предписаната от закона форма е била опорочена." Т.е. при него, за да се придобие имота, то владеенето трябва да е фактически без основание или дори и да е с основание, то владелецът да е бил наясно с порока. Това не означава, че вещта /имотът/ е завзет чрез престъпление, измама, заплахи. В тези последни случаи не може да има изобщо придобиване, включително и по давност.

В примера с предварителния договор – Петър би бил недобросъвестен владелец ако знае, че с предварителния договор не се прехвърля собственост или ако знае, че всъщност собственик е не Иван Г., а друг.

Недобросъвестно владение има и ако някой се нанесе в запустял имот или пък завземе необработвана земя.

Т.е. незнанието на приобретателя на недвижим имот има значение за неговата добросъвестност само тогава, когато се касае до порочност в предписаната от закона форма на прехвърлителната сделка или до това, че праводателят не е собственик.

2. Срок
Срокът за придобиване по давност е различен за недвижими вещи – имоти и за движими вещи. За недвижимите е 10 години за недобросъвестен владелец и 5 години за добросъвестен.
 
За движимите вещи срокът е един – 5 години без значение на добросъвестността.
Т.е. ако владелецът е добросъвестен и не знае пороците на придобиването ще има възможност да придобие имота, като го владее 5 /пет/ години. А ако е недобросъвестен и знае за пороците, ще може да го придобие след като го владее 10 /години/.

Владението трябва да е непрекъснато и явно. Непрекъснато означава постоянно за целия срок – 5 години, ако владелецът е добросъвестен и 10 години ако е недобросъвестен. Владението се прекъсва, ако не се упражнява за срок повече от 6 месеца. Прекъсне ли се, започва да тече нов давностен срок. Владението е явно когато е очевидно за всеки, дори за собственика, че владелеца владее вещта като своя.

3. Позоваване на владението и на срока.
Волеизявлението, с което владелецът се позовава на изтеклия давностен срок е актът, който го прави собственик. Чрез него той се снабдява с документ за собственост въз основа на изтеклата давност. Позоваването е възможност за владелеца и той може да се ползва от нея ако реши.

Позоваването на изтеклата давност може да стане чрез искане за съставяне на Констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. При него владението, срока и съзнанието на владелеца, че е владял веща - като своя, се доказват чрез разпита на трима свидетели. Въз основа на показанията на свидетелите, нотариусът издава нотариален акт. Този нотариален акт се нарича – констативен и удостоверява придобитото право на собственост. От момента на снабдяването с такъв акт, всеки е длъжен да се съобразява с правото на собственост върху конкретния имот. Позоваването може да стане и чрез предявяване в съда на установителен иск за собственост.

II. ПРИДОБИВНА vs. ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ

Двете давности са близки по наименование, но те имат съществени различия. За придобивната давност говори наименованието й – Давност за придобиване. Придобиване, защото се създава собственост върху вещ или се придобива право (право на ползване, строеж и др.). Давност, защото придобиването е свързано с изтичането период от време.
За погасителната давност също говори наименованието й – Давност за погасяване. Погасяване, защото се препятства (погасява) възможността да се иска принудителна реализация на правата на правоимащия. Това пък, поражда право на задължения законно да откаже плащане. Давност, защото погасяването е свързано с изтичането на период от време.

Изтичането на период от време при придобивната давност, води до пораждане на благоприятни и неблагоприятни последици. Благоприятните са за този, в полза на който изтича периодът от време. Това е лицето, което владее вещта /имота/, плаща данъци, такси, застрахова я, ремонтира я за себе си. Това лице може да стане собственик. Неблагоприятните последици на придобивната давност са за действителния собственик на вещта, или на правото върху вещта. Незнанието му, немарливостта или нехайството му, от които пък следва неговото бездействие, водят до това той да изгуби вещта.

При погасителната давност изтичането на период от време също води до пораждане на благоприятни и неблагоприятни последици. Благоприятните са за длъжника или за извършителя на административно нарушение, които може да откажат законно да си платят.
Неблагоприятните са за кредиторите, които не могат законно да получат своето и за органите, които не могат да наложат наказание или да изпълнят наложеното административно наказание.

При придобивната давност бездействието е на действителния собственик на вещта, а при погасителната бездействието е на кредитора (който има право да получи пари) или на органите на реда, които не налагат, или не прилагат административните наказания. При придобивната давност се изисква извършването на действия от владеещото вещта лице. Както се посочи – владеене на вещ, свързано със съзнание за своене - откриване на партиди за ток, вода, плащане на сметки, данъци, такси, ремонти, подобрявания.
Не така е при погасителната давност, при която не е необходимо да има действие на лицето, в полза на което тя тече – длъжника или извършилото нарушение лице. Това лице нищо не прави – просто не плаща. Може само да възрази и да откаже да плати - ако желае, в случай на съдебна претенция срещу него.

Сроковете при придобивната давност са два: пет и десет годишен. Сроковете при погасителната са много: пет, три годишни, шест месечни, три месечни и др.

Както погасителната, така и придобивната давност не се прилагат служебно. При погасителната съдът не следи за изтеклия срок и е необходимо позоваване на длъжника на давността. При придобивната също – изтичането на срока само по себе си не прави владелеца собственик. Необходимо е той да се позове на давността, за да стане действителен собственик.

Погасителната давност намира приложение във всички обществени отношения, докато приложното поле на придобивната е ограничено само до вещното право – придобиването на вещи.

Правилата за спиране и прекъсване на давността са общи и за двете давности.

*Придобивната и погасителната давности за различни от преклузивните (прекратителните) срокове и разликите между тях са съществени.
Здравейте!
За давността в изпълнително производство: Въпросът ви е чудесен и разбиран различно дори от Върховни съдии. Поради това беше постановено Тълкувателно решение по Тълкувателно дело №2 от 2013 г. на Върховния касационен съд - поради противоречивата практика на съдилищата. Общото законово положение, че изпълнителното производство се прекратява ако взискателят (който има право да получи парите) не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, като изключение са делата за издръжка. Не бих могъл да отговоря по-конкретно, тъй като отговорът предполага дискусия.

За давността при глоби, фиш, акт от КАТ: Не се образува административнонаказател но производство, ако не е съставен акт за установяване на нарушението /АУАН/ в продължение на три месеца от откриване на нарушителя, или ако е изтекла една година от извършване на нарушението. Т.е. давността е 3 месеца и 1 година.
Благодаря на г-жа irenabrili и на г-жа Николова. Също на КиК инфо.
По-въпросите:
1. От момента на неизпълнението.
2. Възражения се подават  срещу съдебни искове, заповеди за изпълнение, актове на различни органи. Възражението е средство за защита на длъжника срещу законови /позволени от правото/ претенции спрямо него.
адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив


“Преди години не платих на мобилен оператор и закрих номера. Сега не спират да ми звънят и да ме тормозят да им плащам. Плашат ме и със съдебни изпълнители… Да плащам ли, няма ли давност?“

Когато някой дължи пари на друг човек, на мобилен оператор, водоразпределително дружество или каквато и да е друга фирма, но не плаща, е нормално, този който има да получава парите да покани длъжника си да плати. Поканата може да е писмена – с писмо с обратна разписка, Нотариална покана, или устна.

Ако поканата е устна, често тя звучи заплашително, като всяко следващо обаждане е по-грубо и нагло от предните, дори граничи със заплахи. Така правят колекторските фирми. Много често, ако има такъв психологически натиск, то това означава, че длъжникът вече “не дължи“, а грубостите и натискът по телефона са защото парите не могат да се съберат по законов ред – чрез съда. А не могат да бъдат събрани чрез съда, защото е изтекъл период от време, който период се нарича давност. Т.е. давността е период от време, през който носителят на правото да получи това, което му се дължи е бездействал, което бездействие погасява възможността му да използва законовите средства за събиране на дълговете си – съда или съдебен изпълнител. Всъщност, той може да използва тези средства, но ако го направи, длъжникът ще се позове на давността, но само ако желае и/или знае за нея.

Ако длъжникът не знае за давността и не се позове на изтеклия срок, то кредиторът ще спечели делото, дори вземането му да е погасено по давност. Това е така, защото съдът не следи за давността, а я “признава“ само в случай на възражение от длъжника за изтекла давност.

Ако длъжникът знае за давността и направи възражение по съдебен иск или по Заповед за изпълнение, носителят на правото (кредиторът) ще загуби делото и ще трябва да плаща такси за завеждането му, на адвокатите си, а и за тези на длъжника. Затова кредитор, който знае за изтеклата давност най-вероятно няма да предприема съдебна намеса, а продава вземането си (това, което има да получава от длъжника) на колекторска фирма с договор за цесия. Колекторската фирма също знае, че няма друг начин да получи парите, освен чрез незаконен натиск и заплахи, и затова ги прави.

Макар, че изтичането на погасителна давност възпрепятства правото на принудително събиране на задължението, то може да бъде платено доброволно, въпреки изтеклата давност. Ако длъжникът си плати доброволно поради съвест или поради страх от съд – ако незнае за давността, в последствие не може да иска обратно платеното и да се позове на изтичането на давността. Т.е. не може да каже, че е платил по грешка, незнаейки за изтеклата давност. Самите давностни срокове са различни и са установени в различни закони: Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/, Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Кодекса за социално осигуряване /КСО/, Закон за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ и други.

Общи положения по Закона за задълженията и договорите

Законът за задълженията и договорите установява общ давностен срок от 5 години, който се прилага, ако няма друга давност за конкретния случай. Често има други – различни срокове от общия пет годишен и те са три годишни, едногодишни, три и шестмесечни.

Три годишна давност

Целта на определяне на специален, по-кратък давностен срок за вземанията по чл. 111 от ЗЗД е да бъде защитен длъжникът относно онези негови плащания, които са предварително известни на страните по правоотношението. С изтичане на тригодишна давност се погасяват: вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност, вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор, вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания, правото да се унищожи сделка сключена от недееспособни лица или от техен представител, без спазване изискванията, установени за тях, както и договорите, сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда. Правата по договор за застраховка, с изключение на застраховката “Гражданска отговорност“, които се погасяват с пет годишната давност от деня на настъпване на застрахователното събитие. Вероятно известна неяснота създава това кои възнаграждения са за труд и кои плащания са “периодични“.

Възнаграждения за труд са всички възнаграждения по трудови договори и договори за изработка. Тук попадат и случаите на неизплатено обезщетения по трудови отношения. Изключение са възнагражденията за адвокатски услуги, които се погасяват с пет годишна давност.

Периодични плащания са тези повтарящи се задължения за предаване на пари, които произтичат от определено основание, чиито срок за плащане настъпва през предварително определени интервали от време. Размерите на плащанията пък са определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Такива са плащанията към мобилните оператори, ВиК, топлофикация и др.

Едногодишна давност

С тази давност се погасява правото да се унищожи договор, сключен поради крайна нужда и крайно неизгодни условия. Правото на купувача да претендира недостатъци от продажбата на недвижима вещ или казано иначе – искът на купувача, на който е продадена недвижима вещ с недостатъци.

Шестмесечна давност
 
Правото на купувача да претендира недостацъци от продажбата на движима вещ – искът на купувача, на който е продадена движима вещ с недостатъци.

Давност по Закона за административните нарушения и наказания

Давността по този закон пак е свързана с бездействие, но този път от страна на административните органи, издаващи Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ и Наказателни постановления /НП/. От това бездействие могат да бъдат черпени права, но не от длъжниците, а от извършителите на административни нарушения, т.е. давността погасява възможността за реализирането на административно-наказателната отговорност.

Погасителната давност по ЗАНН бива два вида – давност за налагане на административно наказание и давност за изпълнение на наложеното наказание. Установена е в чл. 34 и чл. 82 ЗАНН.

1. Давност за налагане на наказание
Не се образува административнонаказател но производство, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от откриване на нарушителя, или ако е изтекла една година от извършване на нарушението.

За митнически, данъчни, банкови, екологични и валутни нарушения, както и по Изборния кодекс, Закона за политическите партии, Закона за публичното предлагане на ценни книжа, Закона за пазарите на финансови инструменти, Закона за дружествата със специална инвестиционна цел, Закона срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти, Закона за дейността на колективните инвестиционни схеми и на други предприятия за колективно инвестиране, част втора, част втора „а“ и част трета от Кодекса за социално осигуряване, Кодекса за застраховането и на нормативните актове по прилагането им и по Закона за регистър БУЛСТАТ давността е две години.

2. Давност за изпълнение на наложено наказание
Административното наказание не се изпълнява, ако са изтекли: две години – когато наложеното наказание е глоба; шест месеца – когато наложеното наказание е временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност; три месеца – когато наложеното наказание е обществено порицание. Т.е. с изтичането на тази давност се погасява възможността органът да реализира изпълнението на наложената административно наказание /санкция/.

ЗАНН определя абсолютна давност, която е три години от извършването на нарушението.

Давност при публичните вземания

Общият режим на давността на публичните вземания е уреден в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Според чл. 162 ДОПК публични вземания са за данъци, акцизи, митни сборове, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета, държавни и общински такси, установени по основание със закон, глоби и имуществени санкции и други.

Съгласно чл. 171, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс публичните вземания се погасяват с изтичането на пет годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.

С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.

Според ДОПК също важи общото правило, че платилият задължението си доброволно не може да иска обратно платено. Според чл. 174 не подлежат на връщане доброволно платени публични задължения, изпълнени след изтичане на давностния срок. И по ДОПК намира приложение поканата за доброволно изпълнение. Съгласно чл. 182, ако задължението не бъде изпълнено в законоустановения срок, преди да бъдат предприети действия за принудителното му събиране, органът, установил вземането, изпраща покана до длъжника да плати задължението си в 7-дневен срок.

Съгласно чл. 115 ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване, вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят. С изтичане на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят, се погасяват всички вземания, независимо от прекъсването на давността. Ал. 2 от същия член ни дава обратната хипотеза, но с различна давност, а имено дължимите от държавното обществено осигуряване вземания се погасяват с изтичане на тригодишна давност, считано от 1 януари на годината, следваща годината за която се отнасят.

Органите по приходите, също като съда, не следят за давността. Те могат да установят и погасени по давност задължения. И тук важат правилата за позоваването на изтеклата давност от страна на задълженото лице.

Давността може да бъде спирана и прекъсвана. Спирането се свързва с настъпване на определено събитие, след като давността е започнала да тече. След като събитието прекрати действието си, давността продължава да тече, а изтеклият преди събитието срок се запазва. Прекъсването на давността също се свързва с настъпването на определено събитие, но след като събитието преустанови действието си започва да тече нова давност – изтеклият преди събитието срок не се запазва.

*Погасителната давност е различен институт от Придобивната давност и разликата между тях е съществена.
адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив


''Много се радвам, че съдът е отменил глобата, но защо няма да ми заплатят разноските за адвокат?''

На всяко лице – физическо или юридическо може да се случи да извърши определено нарушение: да не подаде в срок данъчна декларация, да превиши позволената скорост, да не постави предпазен колан при шофиране, да наруши изисквания за извършване на определена дейност и др. Това са нарушения, които се определят като административни. Те не трябва да се смесват с престъпленията по Наказателния кодекс. Последните се отличават с висока степен на обществена опасност, а наказанията за тях се налагат само от съда.

Съгласно закона, самото административно нарушение представлява,:
''Административно нарушение това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред.''

В случай, че нарушението се установи от компетентните органи, които например могат да са:  Национална агенция по приходите, Комисия за защита на потребителите, Инспекция по труда, КАТ – Сектор ''Пътна полиция'',  общини и др., на нарушителя се съставя Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/. Законът определя ред изисквания за законосъобразност на акта, като част от тези изисквания са акта да бъде съставен в присъствието на нарушителя и на минимум един свидетел, които следва да подпишат акта. Актът се връчва на нарушителя, като той може още в същия момент, в самия акт, да напише своето обяснение за случилото се и/или да възрази. Законът му дава и възможност да направи, и допълнителни възражения  или да даде допълнителни обяснения в тридневен срок от връчването на акта пред наказващия орган – началникът на актосъставителите. Нарушителят не е задължен да възразява по време на съставянето на акта или в споменатия тридневен срок, но е по-добре да го направи.

Важно е да се знае, че за да е законосъобразен, АУАН трябва да бъде съставен в законоустановения за това срок. Този срок е три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението. Т. е. законът предвижда давностен срок, който е задължителна предпоставка за съставянето на законосъобразен акт.

Няколко седмици след съставянето на акта нарушителят получава Наказателно постановление, в което вижда какво наказание му е наложено за нарушението, което е извършил и за което има съставен акт.

Какво представлява наказателното постановление?

С наказателните постановления се налагат административни наказания. Те са властнически изявления на държавни органи, с които въз основа на актове за установяване извършването на административни нарушения /АУАН/ се налагат санкции (наказания) на извършилите. 

Наказанията, които могат да бъдат наложени са законоустановени и биват три вида: глоба за физическото или санкция за юридическото лице, временно лишаване от права да се упражнява определена професия или дейност, и обществено порицание. Докато първите две наказания са ясни в какво се състоят, последното – общественото порицание може да породи въпроси. То представлява - публично порицание на нарушителя пред трудовия колектив, където работи, или пред организацията, в която членува.
   
Често наказаното лице не е доволно от наказанието, което му е наложено, като счита, че не е трябвало въобще да бъде наказвано, или наказанието да е по-леко. Ако това е така, то лицето може да обжалва наказателното постановление в съда в седемдневен срок от получаването му. Постановлението може да се обжалва в съда независимо дали е обжалване пред административния орган – началникът на актосъставителя. В случай, че постановлението не се обжалва или се обжалва след срока, Наказателното постановление влиза в сила, дори да е незаконосъобразно, или дори да е нямало нарушение. Компетентен да разгледа жалбата е Районния съд.

За обжалване на постановленията наказаните лица често наемат адвокат, на който заплащат хонорар, за изготвяне на жалби и явяване в съд. В случай, че съдът отмени Наказателното постановление и наложената глоба ''падне'', то обжалвалото лице пак е недоволно. Това е така защото въпреки, че наказанието му е отмененото то е платило на адвокат.

Пример:
Издадено е наказателно постановление от Комисия за защита на потребителите или от НАП, с което се налага глоба от 800 лева. Наказаният наема адвокат, на когото заплаща 300 лева за делото по обжалване. Съдът отменя глобата. Но лицето, което е обжалвало постановлението пак е на загуба, защото е платило 300 лева адвокатски разходи.

Тези триста лева представляват имуществени вреди за наказаното лице, които са причинени в следствие на незаконосъобразно наказателно постановление. Незаконосъобразно е, защото съдът го е отменил. Тези имуществени вреди подлежат на обезщетяване по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Съгласно този закон, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

Така в случай, че Наказателно постановление бъде отменено от съд, разходите на лицата по обжалването, могат да бъдат претендирани от органите, които са им наложили наказания. Съгласно Тълкувателно решение от 19.05.2015 г., (тук) Компетентен съд, пред който могат да се претендират такива вреди, е административния съд.

Известна специфика има при електронните фишове и при данъчните ревизионни актове. Последните се издават от органите по приходите (НАП). С Ревизионния акт се установяват, изменят и/или прихващат задължения за данъци и за задължителни осигурителни вноски, възстановяват резултати за данъчен период, подлежащи на възстановяване, когато това е предвидено в закон, възстановяват недължимо платени или събрани суми.

Издаването на Ревизионния акт е следствие на Заповед за възлагане на ревизия и ревизионен доклад. Самият ревизионен акт по подобие на АУАН следва да отговаря на определена форма - да съдържа задължителни реквизити. С случай, че това не е спазено, актът би бил незаконосъобразен. При Ревизионния акт обаче, за разлика от споменатите АУАН, обжалването по административен ред пред административния орган е задължително. Това означава, че не могат да бъдат обжалвани направо пред съда, както е с обикновените актове, наказателни постановления и фишове.  Компетентен орган пред, който се обжалва е Директорът на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” при Централното управление на НАП. Могат да обжалват само лицата, за които актът създава задължения. Жалбата не спира изпълнението на акта. Това е още една разлика от АУАН, които така да се каже ''нямат самостоятелно'' значение, и не водят да последици, ако не бъде издадено Наказателно постановление или в случай, че Наказателното постановление ''падне'' в съда. При Ревизионните актове е различен и срокът за обжалване – 14 дни от връчването на акта. В случай на обжалване решаващият орган може да потвърди, измени или отмени изцяло или частично ревизионния акт в обжалваната част.

Решенията на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” при Централното управление на НАП, са обжалваеми пред Административния съд. Съдебният контрол е контрол  за законосъобразността на издадения акт и е втора фаза от производството по обжалване. При съдебното обжалване на ревизионния акт съдът решава делото по същество, като може да отмени изцяло или частично ревизионния акт да го измени в обжалваната част, или да отхвърли жалбата.
адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив


"Получих заповед от съда, че трябва да платя 800 лева на фирма, плюс разноски за такси и адвокати по дело, водено срещу мен. Как стана това, какво искат, платил съм…?"

В случаите, в които някой твърди, че друго лице му дължи пари (вещ), то той може да поиска от съда да издаде Заповед за изпълнение, която да бъде връчена на лицето, за което се твърди, че дължи парите (вещта). Искането до съда става чрез подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу лицето, което е получило конкретната сума или вещ и отказва да ги върне доброволно.

Съдебното производство по издаване на Заповед за изпълнение се нарича Заповедно производство. Чрез него значително се съкращава дългата процедура по водене на съдебно гражданско дело. Когато съдът получи заявлението (молбата) за издаване на Заповед за изпълнение, разглежда получените документи и ако те отговарят на законовите изисквания, издава исканата от заявителя заповед. Заповедта се връчва на лицето, което заявителят посочва в своето заявление. Длъжникът, до момента на връчване на заповедта, не знае за започналото срещу него производство. Той разбира, едва когато получи заповед за изпълнение, в която прочита подписано от съдия разпореждане, да плати исканата сума на кредитора (заявителя). Там вижда, че заповедта го определя като "ДЛЪЖНИК".

Цитат
От този момент, за лицето възниква възможността да се защити по получената заповед. Тази защита се осъществява по лесен начин – трябва просто в двуседмичен срок да се подаде възражение срещу издадената заповед.
Възражението може да бъде кратко и без мотиви: “не дължа“. Няма пречка в него да се обясни, защо парите не се дължат, но е излишно. Възражението обаче, би било полезно само в случаите, в които действително получилият заповедта счита, че не дължи и има доказателства за това. Добре е, ако има доказателства, че вече е платил, или просто не дължи нищо, да се посъветва с адвокат или друго правно грамотно лице, за да се обсъди дали тези доказателства са относими за случая и могат да се използват в негова полза.

В случай, че лицето няма никакви доказателства и знае, че действително дължи сумата или вещта посочена в заповедта, но просто отказва да плати, е добре след получаване на заповедта да плати дължимото, или предаде веща. Това е с оглед спестяване на допълнителни разходи (такси и хонорар за адвокат) по водене на дело, което може да последва.

Ако получилият заповедта възрази, че не дължи, съдът дава срок от един месец на заявителя да заведе дело срещу него. Това вече е “нормално“ гражданско дело, в което двете страни се явяват пред съда с или без адвокати, и доказват своите твърдения – заявителят – защо да получи сумата, а длъжникът – защо не трябва да плаща. Ако заявителят няма убедителни доказателства, че има да получава парите или вещта, а със заповедта само е “пробвал“ дали ще получи плащане, е по-добре да не завежда дело, защото ще го изгуби. Същото е и в случая, в който получилият заповед за изпълнение, действително дължи. За него би било по – добре да не възразява, защото ако последва дело ще го загуби.

Цитат
В случай на възражение от длъжника, ако заявителят не заведе дело в срок от един месец от получаването на отказа за плащане, съдът обезсилва заповедта за изпълнение. Правото на заявителя да завежда дело се погасява – няма да може да иска повече плащане на това основание.

В случай, че получилият заповедта не възрази, или възрази след срока – поради пропускането му, то тогава заповедта за изпълнение влиза в сила. Въз основа на нея, заявителят може да се снабди с изпълнителен лист и да образува изпълнително дело. Ако длъжникът пак не плаща, сумата се събира по принудителен път от съдия изпълнител. Принудителното събиране става чрез налагане на запори върху заплати, банкови сметки или възбрана (забрана да се продава) недвижим имот.
Горното показва, че пропускането на срока за възражение, може да доведе до тежки последици за невъзразилия. Дори претенцията на заявителя да не е основателна и той просто е “пробвал“ длъжника дали ще плати, невъзразяването може да доведе до събиране на сумата, дори тази сума де факто да не се дължи. Това е така, защото съдът по заповедното производство не проверява основателността на искането, а издава заповед на основание твърдението на заявителя. Основателността се проверява в делото, което може и често последва заповедното производство, в случай на възражение от страна на лицето, което заповедта за изпълнение посочва като ДЛЪЖНИК.

Целта на Заповедното производство е бързина – съдът се произнася в много кратки срокове. С него се избягва трудния път по водене на дела, особено когато е безспорно, че парите се дължат, но не се заплащат, докато длъжникът не бъде принуден да плати чрез съда или съдебен изпълнител. Заповедното производство не и така скъпо. Таксите, включително плащания на адвокати са наполовина. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е бланка по образец, не изисква специални юридически знания, за да се попълни и подаде, същото важи и за възражението по него. Все пак, в ред случаи са необходими правни познания, с оглед избягване на по-нататъшни усложнения и неприятности по съдебното дело, което вероятно ще последва.

*Настоящата статия се отнася само до производството по чл. 410 ГПК.
Г-жо Илиева, извинявам се за недоглеждането.
Доколкото разбирам исканията на тук коментиращите, които се покриват с тези на голяма част от обществото са:
1. Адвокатите да спазват законите - съглесен съм.
2. Да са отговорни и професионални - съгласен
3. Да декларират публично доходите си - съгласен.
4. Да бъдат лишавани от права поне 5 г. - което според мен не е лишаване, а прекратяване на права.
В същото време се иска и се  подкрепят  другите гилдии в адвокатските колегии да се вписват хора без изпит, т.е. свобдно, адвокатите да не могат да заверяват преписи (копия) на документи,  законът да не посяга на правата на нотариусите, които да могат да изготвят пълномощни, нотариални актове, декларации и др. въпреки, че тази дейност не е нотариална - не е уредена по Закона за нотариусите и нот. дейност. Доходите от нея не се декларират, за нея нотариуса НЕ носи отговорност. Изготвените книжа се представят за донесени (представени) от клиента искащ нотариалното удостоверяване на документа - именно, за да се избяга отговорност. Същото важи и за агенциите за недвижими имоти. И те изготвят предварителни договори за продажба на имоти, договори за наем и др. Често те са в интерес на стоителя (наемодателя), чиито имоти продават (отдават) . И тук доходите не се декларират, а отговорност не се носи. Така е и с други професии. Например: Будка с надпис ''Ксерокс, молби, договори, заявления''.
Остава да запитам. Гореспоменатите изисквания по т. 1- 4, особено т. 4 - лишаване от права, което съществува и в момента,  само за адвокати ли да важат или и за другите, които извършват дейностите, които споменах?
Чл. 133. (1) (Доп. - ДВ, бр. 97 от 2012 г.) За извършено дисциплинарно нарушение на адвоката, както и на адвоката от Европейския съюз се налагат следните наказания:
1. порицание;
2. глоба от една до осем минимални работни заплати;
3. лишаване от право да бъде избиран в органите на адвокатурата за срок от една до три години;
4. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 3 до 18 месеца;
5. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок до 5 години при повторно нарушение.
Г-н alberto64, аз лично нямам притеснения да декларирам публично доходите си и съм за това професията да упражнява от хора спазващи закона. Предпоставките за това са да има по-малко юридически факултети, повече изисквания по време на следването и разбира се изпити за вписване в колегиите.
Г-н Иванов, лично аз съм за изпит и на адвокатите, които са станали такива и преди 2004. За съжаление това няма да стане, тъй като повечето от тези адвокати няма да могат да го вземат.
Г-жо Зотева, лишаването от право да се управнява адвокатска професия е възможност, която съществува и към момента. Освен това тя се прилага, независимо от гражданската и наказателната отговорност на всеки адвокат. Има доста колеги лишени от адвокатски права. Относно това, че колегията настоява кръгът от адвкокати (мошеници) да се разширява не съм съгласен. Напротив. Една от идеите на новия Закон за адвокатурата е ВСИЧКИ да полагат изпит за вписване към определена адвокатска колегия.
Няма никакъв спор, че изпит адвокат не прави. Същото е и с шофьорската книжка, и изпит - те също не карат колата, и не правят шофьора. Но колкото по-сериозен е изпитът, толкова по-сериозна гаранция има, че издържалия изпита знае и разбира какво прави.
Освен това, адвокатската професия е единствената професия с юридическо образование, в която всеки може да се  впише свободно. Всички други са определени бройки, т.е те са на квотен принцип и изпит. Това са разследващи полицаи, следователи, прокурори, съдии, нотариуси, съдебни изпълнители, юрисконсулти. НИКОЙ се може да стане един от горните сводобно само със стаж. Дори работодателите си избират юристи с интервюта, изпити и препоръки.
Злоупотреби разбира се стават. Такива стават и с нотариусите. Ако си спомняте нотариус прехвърли колата на главния прокурор. Има и много други злоупотреби, за които обществото трудно узнава.
Желанията на юристите да стават адвокати без изпит са разбираеми. Много от тях НЕ МОГАТ да го вземат. Не е разбираема обаче подкретата, която получават, за това да могат да станат адвокати БЕЗ ИЗПИТ.
Извинявам се, че пак се включих и размих темата от нещата, които наистина Ви интересуват. Късмет!
Освен това, Уважаеми счетоводители, част от предложенията на тези, с които сте се съюзили срещу измененията на Закона за адвокатурата не са и във Ваш интерес. И Вие имате полза като отидете при адвокат, той да може да ви завери препис (копие) от документ, нещо което прави всеки селски кмет - често без образование. И Вие имате интерес Вашият адвокат да прави необходимите Ви справки във всички институции, които безусловно му съдействат. Още по-голям интерес имате да знаете, че Вашият адвокат е държал адвокатски изпит, а не е станал адвокат на база формален стаж в ЕООД.
Иначе успех с основателните Ви искания срещу наистина недомислените точки в закона.
Безспорно част от възраженията срещу законопроекта, като ''Адвокатът изземва правото на всички останали юристи, счетоводители, куриери и т.н., когато става дума за всякакви отношения и размяна на документи с НАП, НОИ, НСИ, Булстат, БНБ, Търговския и имотен регистър и др..'',  са основателни.
Други не съвсем, а трети като това ''Без изпит в адвокатските колегии няма да могат да се вписват дори опитни юристи от апелативните и върховните съдилища, които нямат 10 години адвокатски стаж...'' са напълно несъстоятелни - да не употребя друга по-точна дума.
Човек, за да стане съдия, нотарис, съдебен изпълнител и адвокат се полага изпит (доста труден), от който изпит една група ''умници-юристи'' искат да бъдат освободени и да могат да станат адвокати само въз основа на трудов стаж. Ами да поискат да имат правото да стават и съдии, и нотариуси, също без изпит, като направят 5 години като юрисконсулти на КiK Accounting, например. Защо само АДВОКАТИ да могат да стават без изпит?
адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив



"Новият управител на фирмата, с която от години сме в договорни отношения, постоянно недоволства, вдига скандали, не ни заплаща за нашата дейност и си иска всички документи, и вещи. Как законно да прекъсна всички отношения с фирмата му и да предам всичко, което се намира у нас?"

Най-разумният и сигурен начин изявлението на едно лице да достигне до друго, като в резултат на това изявление се породят желаните от автора му последици, е нотариалната покана. Именно нотариалната покана доказва, че едно лице е направило определено гражданско изявление и това изявление е достигнало до другото лице чрез съобщаването му от нотариуса.

Производството по връчването на нотариалната покана за развива пред нотариус и започва с устна молба на явилото пред нотариуса лице. В правната литература то се обозначава като "охранително производство" и често неговата цел е да се предотврати извършването на правонарушение в областта на гражданските отношения. То е едностранно, тъй като се развива между молителя и нотариуса. Молителят е страна по това производство, тъй като от негово име се иска нотариалното удостоверяване. Неговото лично явяване пред нотариуса обаче не е необходимо, поканата може да бъде предоставена от негов представител. Самата покана няма точно определено съдържание. Тя е със свободен текст, който следва да изяснява ясно волята на отправящия поканата и какво точно цели той. Покана може да бъде изготвена от всеки, като пред нотариуса се представят три екземпляра. Изготвянето не следва да се бърка с нотариалното удостоверяване и връчването на поканата. Последните се извършват от нотариус или от оправомощено от него лице, съгласно правилата на Закона за нотариусите и нотариалната дейност.

Гражданските отношения, в които би могло да се достигне до необходимостта от нотариалната покана са многобройни – известяването на наемател или заемополучател да платят поради това, че са в забава, предупреждение за разваляне на договор, даване на срок за изпълнение на договор, известие за прекратяване на трудово правоотношение от работник или служител и т.н. Доста законови текстове също споменават, че ред действия се извършват с покана – чл. 139, ал. 1 от Търговския закон – "Общото събрание се свиква с писмена покана, получена от всеки съдружник…" . Чл 31, ал 2 от Закона за собствеността – "Когато общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване" и др.

Ето защо в конкретния казус с лицето поставено в неблагоприятна ситуация от новия управител на дружеството е препоръчително отправянето на описаната нотариална покана. С нея управителят може да бъде поканен да получи вещите държани от молителя, както и известен за прекратяване на договорните им отношения.
Според мен идеята на закона не е да бъдат отнети  правомощията на счетоводителите, с които те нормално осъществяват своята дейност. Това е първо невъзможно. Второ, би довело до хаос в търговския оборот. По конкретно: относно молбите по т. 2. Мисля, че се имат предвид молбите до съда и прокуратура по конкретни дела, и преписки, а не молби до НАП, НОИ. Относно т. 3 – устните и писменни консултации по правни въпроси. Пак според мен - няма никаква житейска и професионална  логика да бъде отнето правото на счетоводителя да консултира своите клиенти по счетоводни въпроси. Тук отново, както с молбите по т. 2, под ''правни въпроси'' би следвало да се разбират въпросите свързани със защита правата и интересите на физическите и юридически лица, а не тези свързани със счетоводството на конкретно предприятие. Съгласен съм, че текстът  не е много ясен и може да породи превратно тълкуване. Още по категорично не би могло да се отнеме правото на всеки сам да подава своите молби, декларации и др. и да му бъде наложен АДВОКАТ.
   Относно чл. 151 за това, че актовете ще бъдат съставени от член на адвокатски съвет, а наказателните постановления издавани от председателя на адвокатската колегия ми се струва пълна простотия :hmmm:. Не мисля и че законът ще бъде приет при гласуването му текс по тект в този му вид. Така, че спокойно... :smile1:
адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив



"Частен съдебен изпълнител запорира цялата ми заплата, заради кредита ми в банката. Това законно ли е? Имам две деца, как ще преживяваме?"

Частният съдебен изпълнител /ЧСИ/ е лице, на което държавата е възложила принудителното изпълнение на частни притезания, както и събирането на публични вземания. Идентична е ролята и функциите на Държавните съдебни изпълнители /ДСИ/.

За да се пристъпи към принудително изпълнение върху имуществото на длъжника, трябва да се образува изпълнително дело. Страните в това дело (процес) са:  “взискател“ който има да получава определено благо и “длъжник“, който дължи вещ, пари или поведение на взискателя. Такова дело се образува, след като съдебният изпълнител бъде валидно сезиран от лицето, което има признато право да получи определена сума или вещ – взискателят. В молбата си той посочва начина на изпълнението. Частният съдебен изпълнител може да образува и дела за изпълнение на непарични притезания. Например: Принудително извеждане от имот.

След образуването на изпълнителното дело ЧСИ е длъжен да изпрати Покана за доброволно изпълнение на длъжника /ПДИ/. Ако в посоченият срок не последва изпълнение от негова страна, то взискателят може да поиска от съдебния изпълнител да проучи имущественото му състояние. Ако при това проучване се установи, че той разполага с имущество, върху което може да бъде насочено изпълнението, то взискателят има правото да поиска налагане на запор върху движими вещи, вземания, трудово възнаграждение, пенсия, възбрана върху имоти и др.

Правото и задължението на ЧСИ да налага запори, и възбрани върху имуществото на длъжника не е неограничено. Това е въпреки, че съгласно Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, длъжникът отговаря с цялото си имущество. Това правило обаче не е абсолютно. Гражданско-процесуалният кодекс забранява принудителното изпълнение върху определени вещи и пари. Тези вещи се наричат “несеквестируеми“ и са изброени в него, и в Наредба на министерски съвет. Това са: вещи за обикновено употребление на длъжника и на неговото семейство, необходимата му храна, и тази за неговото семейство, необходимите горива за отопление, готвене, и осветление, машините, инструментите, пособията, книгите, необходими лично на длъжника, жилището му, ако той, и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище и др.

Запорът върху трудовото възнаграждение или върху каквото и да е друго възнаграждение за труд, или пенсия също е допустим, но само в определен от закона размер, който е различен в зависимост от размера на самото възнаграждение (пенсия), както и от броя на децата на всеки конкретен длъжник. Запор върху цялото възнаграждение е незаконосъобразен. Незаконосъобразен е и запор, който надхвърля законовата рамка за допустимост.

Ако приемем, че лицето получава 400 лева, то допустимият размер на запора е върху ¼ от заплатата, след като се приспаднат дължимите данъци и задължителни осигурителни вноски. ¼ тъй като длъжникът има деца.

Законовият текст гласи:
Цитат
Ако изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чийто размер е над минималната работна заплата, може да се удържа само: ако осъденото лице получава от 300 до 600 лв. месечно-една трета част, ако е без деца, и една четвърт, ако е с деца, които то издържа.
Ако размерът на възнаграждението е друг, ще бъде и друг размерът на частта, която може да се запорира. Например: ако заплатата е над 1200, се запорира сумата над 600 лева, ако длъжникът няма деца. Ако пък има деца, на запор ще подлежи сумата над 800 лева.

Това е така защото законодателят е счел за антихуманно изпълнението на имуществено задължение в ситуацията, когато действително длъжникът не може да изпълни поради обективни причини – болест, липса на работа и доходи. Целта е да се гарантира нормалното му съществуване, както това на членовете на неговото семейство, без да се застрашава възможността им да преживяват за в бъдеще.

Ако все пак ЧСИ превиши правата си и предприеме действия, с които се нарушава законът, като се нарушава принципът за несеквестируемост на имуществото, то същият закон дава възможност на длъжниците, чиито права са засегнати да обжалват действията му пред съда. Обжалването в съд е краен способ на защита. Преди да се пристъпи към него, евентуално, положителен резултат би дало уведомяване на ЧСИ за това, че длъжникът счита действията му за незаконни. Право да обжалват действията на съдебния изпълнител имат и взискателите, в случай, че ЧСИ им откаже извършване на изпълнителните действия посочени по-горе.

Затова в много от случаите критиката към ЧСИ не е съвсем основателна. Самият изпълнителен процес е заместител на липсващото доброволно изпълнение и в него, както се посочи участват две страни. Това предполага и правото на взискателя да бъде удовлетворен, което става чрез налагане на “санкции“ на недобросъвестния длъжник, който отказва да изпълни.
адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив



"Едни и същи хора постоянно злобеят срещу мен във Фейсбук и ме обиждат. Писна ми. Мога ли да ги осъдя?"

С обидата се засягат честта, самоуважението и достойнството на личността. Обидата е умишлено престъпление от частен характер, което означава, че то се преследва от лицето, което е адресат на обидните квалификации. По делата за обида не участва прокурор. Ролята на главен обвинител в процеса се изпълнява от обиденото лице – "тъжител", респ. от неговият процесуален представител, който се нарича "повереник". Именно тъжителят (пострадалият) носи тежестта да докаже, факта на нанесена обида и установи самоличността на извършителя. За да бъде образувано дело, съдът следва да бъде валидно сезиран от пострадалото лице или от неговият законен представител. Процесуално средство за това е подаването на писмено "искане" до съда, което се нарича "тъжба".

Обидата е криминализирана в чл. 146 ал. 1 от Наказателния кодекс: "Който каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие, се наказва за обида с глоба от хиляда до три хиляди лева…" Глобата, която се налага от държавата за неправомерното поведение е различна от претенцията на обидения за неимуществени вреди (негативните му преживявания) в резултат от нанесената му обида. Размерът на иска му може да е 1 лев. Може да е друг, по негова лична преценка. Например: по нашумяло в Пловдив дело за обида, претенцията е 3000 лева.

Има и по-тежко наказуеми случаи на обида, които се визират в чл. 148 ал. 1. За обида:
1. нанесена публично;
2. разпространена чрез печатно произведение или по друг начин;
3. на длъжностно лице или на представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функцията му и
4. от длъжностно лице или от представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функцията му.

Установеното в закона, че лицето – адресат на обидата трябва да присъства на мястото, където е нанесена тя търпи изключение. Това са случаите , когато обидните изрази биват възприети по телефон, радио, телевизия, в писмо или по друг начин. Именно по т.1 и т.2 на посоченият законов текст попадат честите напоследък случаи на обиди отправени в социалните мрежи.

Въпреки, че обидата е престъпление криминализирано доста преди времето на интернет, законодателят е бил доста предвидлив и в т. 2 е посочил, че обида може да бъде отправена "и по друг начин" – без изрично да визира онлайн пространството. Това прави текста на обидата приложим и в съвременните условия на комуникация и размяна на информация.

Престъплението обида, извършено по този начин е довършено, когато унизителните думи отправени по отношение на пострадалия, се възприемат, чрез прочитането или виждането им от него, след като са разпространени. Разпространението на такива думи е тяхното публикуване в печатно издание, информационен сайт, форум или в социалните мрежи.

Според Върховния съд, компетентен да разгледа такова дело е съдът, в района на който пострадалият е възприел (узнал) обидата. Без значение кой е сайтът (мрежата), в който е публикувано обидното съдържание, неговото местонахождение или това на сървъра му.

Тежестта да докаже извършено престъпление и авторството му е за пострадалия, който както се посочи, е главният обвинител в процеса. Това доказване следва да стане по безсъмнен начин, което прави обидата нанесена "онлайн" трудно доказуема. По-точно, трудно доказуемо е установяването самоличността на лицето, от което изхожда публикуваната информация. Неговата защитна позиция е известна: "Не съм писал аз". Дори не е необходимо той да изявява каквато и да е позиция, предвид презумпцията за невиновност. Освен това неговият процесуален интерес и защитна стратегия може да диктуват той да заеме крайно пасивна позиция и да е безмълвен участник в делото. От това не могат да се правят изводи в негова вреда.

Трудността обаче не означава невъзможност за доказване. Практична трудност в доказването съществува и за други престъпления по НК. Например скоро криминализираното престъпление укриване на осигурителни вноски, измама и т.н.

Във всяко такова дело въпросът с доказването подлежи на строга конкретика и преценка на всички обстоятелства от значение за правилния му изход. На изследване подлежи цялата верига от събития – всички обстоятелства свързани със събитието на нанесената обида – време, място, свидетели, последователност, житейска логика в изреченото. Сведенията за личността на лицето, за което съществува съмнение, че е извършило деянието също могат да окажат влияние върху формирането на вътрешното съдийско убеждение за това има или не нанесена обида. Такива са свидетелство му за съдимост, полицейски регистрации, характеристични справки.

Ето защо, все пак, обидата в социалните мрежи би могла да бъде доказана по несъмнен начин, каквито са законовите изисквания и да не представлява особена трудност за съда да мотивира осъдителна присъда за обида нанесена онлайн.